…31 декември 2019 година, Sofia live клуб. Прекрачвам в задимената обстановка, посреща ме завеса от глъчка, музика и емоции – мнозина вече са готови да посрещнат новата 2020 година, до която остават броени минути. Сам съм и никой не ме очаква в клуба. Ще посрещна трета поредна година сам, но очаквам този миг не с тъга, а с надежда. Извървял съм своята Голгота. Бях се загубил и процесът по намирането ми отне известно време. Виждам пияни лица, отегчени лица, засмени лица…
Имам куверт, но нямам маса. Когато отидох да си го купя на място в заведението, няколко дни по-рано, всичко беше разпродадено. По телефона ми казаха, че нямало как, а аз им казах, че отивам за нещо специално и маса не ми трябва. Убедих управителя, той излезе свестен човек.
Отивах, за да чуя една песен, която исках да чуя на живо. Бях я слушал толкова много пъти, безброй пъти, че я знаех наизуст. Беше се просмукала в мен, беше ме обсебила… Но, за да стигна до песента, ще почна почти 3 години по рано: един от най-трудните периоди в живота ми.
Всичко започна с раздяла. Няма да е сълзливо, не бързайте да се отказвате. И преди ме бяха зарязвали, имах някакъв опит. Мислех си, че съм разочарован от жените за цял живот. Но това си беше грешно впечатление. От днешна гледна точка съм благодарен за тази раздяла! Както и за всичко, което се случи след нея.
Случи се малко след навършването на 40-тата ми годишнина. Това, което започна с раздялата, се превърна в разпад. Ама не само вътрешен, а цялостен. Бях си загубил работата и бях безработен, колата ми се беше развалила, също и пералнята, хладилникът, климатикът, паркетът дори се беше разместил и износил. Имах сериозни проблеми с алкохолната зависимост на баща ми. Ако трябва да определя този период, ще кажа, че е било като “Голямата депресия” в личен план. Беше ми трудно и от една страна, за пръв път в живота ми, се чудих дали не изпитвам реална депресия. От друга страна, като реакция на случващото се, действах. Намерих си работа, която съвсем не ми харесваше, но отговаряше на състоянието ми.
Беше време за промяна.
Промених се. Намерих си по-добра работа, смених паркета вкъщи, купих си нова пералня… ясно ви е. Не спрях да ходя на Тай чи, нито да си се занимавам с моите си духовни “неща”. Отивах вечер, след работа, в парка и тренирах. Срещах се с нови хора покрай нови хобита. И някъде през тоя период, попадна на песента на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени: “Тази песен не е за любов”.
Така стигнах до 31 декември 2019. Бях казал на бъдещият ми кум, че усещам, че нещата се променят. Мнозина ми казваха, че съм “изпуснал последния влак”, че “нямам достатъчно пари, за да си намеря по-млада жена”, че “всички добри жени са вече омъжени”… (ще ви издам една тайна: нищо от това не се оказа вярно и не е вярно по принцип!)
Да ви кажа, тогава това не ме трогна особено, тъй като бях решил, че ще съм си сам до края на живота ми. Бях го приел. Бях решил, че ще изживея живота си професионално – ще правя каквото ми харесва, ще се занимавам с моите хобита, няма да обръщам внимание на хорското мнение. Та, нали животът си е мой? А човек, който не се страхува от самотата…
Може би поради това, съдбата се обърна. Направи си шега. Срещах жена, която ме привлече неудържимо. И в този момент се изплаших. Не точно, а по-скоро трябваше да реша какво искам и в каква посока да тръгне живота ми. Имах зад гърба си 3 дълги връзки и не исках да давам някакви фалшиви надежди, ако въобще се случеше нещо по-сериозно.
И пак ще се върна на 31 декември, отивах да чуя “Тази песен не е за любов”, за да разбера какво искам. А и да сложа край на тоя преходен период. Бях наясно, че на 1 януари 2020 ще съм взел решение. Усещах го.
Отидох и я изслушах. Пях с цяло гърло и от сърце. Горките хора около мен! Когато песента свърши, нямаше какво повече да правя в клуба. Отидох на салса парти, където срещнах отново моята бъдеща любов. Не си мислете, че нещата станаха като в приказка. Тази вечер само я видях. Трябваше време, после почна ковид пандемията, която изкарах като един от най-щастливите периоди в моя живот. Останалото е история.
Защо сега пиша за “Тази песен не е за любов”? Оня ден чух друга песен и реших да проверя нейната история. А днес отново ми попадна тази и в коментарите под нея прочетох, че актрисата Лорина Камбурова, която участва в клипа, е починала през 2020.
Та ето това по-горе, че и много повече, ми се извъртя пред очите, които много пъти се навлажняваха. Едва сега проумях каква е била цялата тая тъга, цялата тая загуба, която съм усещал през цялото време, докато съм я слушал.
На фона на младия живот, който си е отишъл, всичките ми преживявания бледнеят.
Има песни, които не се слушат, а се преживяват. Това написах оня ден. И днес усещам цялата буря от емоции, които казват точно това! Усещам го все едно влагата от очите ми стига до сърцевината на костите ми и ме изгаря отвътре.
Ще ви кажа каква е поуката за мен: нищо не е свършило, докато не е свършило окончателно. Винаги има надежда! Човек е много по-силен отколкото си мисли, че е. А всички трудни моменти служат като необходимия фон, на който да се прожектират щастливите мигове от живота.
Звучи като клише, но и това няма значение.
“Тази песен не е за любов” наистина не е за любов. Не е и за раздяла. За обич е! Искрена, безусловна, истинска, изстрадана, малка, лична, безкрайна. Когато се усети, задължение на всеки, който я е изпитал, е да я задържи и пази в сърцето си. За да я споделя!
Това е причината да напиша и споделя нещо толкова лично…
